Главна страница » Статии » Моите разкази » ЛИЧНОСТИ |
Борис Христов (1914-1993) - част 1 Автор- Александър Арсов Не са кой знае колко много нещата, които ме карат да се гордея, че съм българин, но едно от тези неща със сигурност е името и колосалното дело на Борис Христов – един от най-гениалните оперни певци на вече преминалия в историята ХХ век, един титаничен бас, който близо 40 години е шествал по световните оперни и концертни сцени и е прославил България така, както малцина други са успели. Но стига глупави уводни приказки и суперлативи – те са напълно излишни. Биографичните факти и записите са далеч по-красноречиви. Корените на Борис Христов по бащина линия идват от Македония и са свързани с музиката. Още през ХIХ в. дядо му Христо Совечанов бил известен като първи певец в местната българска църква в Битоля. Наричали го с прякора "Псалта”, разказва се, че хората извървявали десетки километри, за да дойдат в Битоля и да го слушат как пее. Баща му Кирил (с бащино име Христов, което все по-често се явява като фамилно) също бил с изявени музикални способности – имал чудесен тенор и бил сравнително добър цигулар. Освен това Кирил Христов бил типичния за онова време интелектуалец – известен и като преподавател и като музикант – завършил в родината си първо филологическо образование той получава втора диплома (по френска литература) в Лион. В началото на миналия век цялото семейство се премества в България – първоначално в Асеновград, а по-късно – в София. През 1906 г. Кирил се оженва за Райна Теодорова (Фьодоровна) Иванова – от руски произход, родена в Одеса. През 1907 г. се ражда първия им син – Николай, а на 18 май 1914 г. (в Пловдив, където семейството се премества във връзка с работата на Кирил) се ражда и втория им син – Борис. По време на Първата световна война семейството се премества отново в София, където в следвоенните години протича детството на Борис Христов – спокойно и безоблачно. Уви, това ще е единствения спокоен и безоблачен период в живота му! В детските години музиката не е заема централно място в светоусещането на Борис Христов (странно, нали?!). Баща му често кани приятели в дома, за да свирят и пеят, брат му Николай има хубав глас и взема активно участие, но Борис остава встрани и само слуша мълчаливо. Към 14-15 годишна възраст музикалните интереси на съвсем младия Борис Христов започват да се пробуждат. За това важна роля изиграват оперните спектакли в Софийската опера и домашната фонотека, в която се намират записи на най-великите за времето си певци – Шаляпин, Скипа, Пертиле. Борис започва все по-активно да участва в изявите на гимназиалния хорБорис Христов като Борис Годунов и да прави все по-голямо впечатление с гласовите си данни. През 1933 г. Борис завършва гимназия и се записва в Юридическия факултет, следвайки стъпките на брат си. Тогава той се явява на приемен изпит за хор "Гусла” – създаден през 1929 г. и вече утвърден като един от най-добрите в България. Ръководителят на хора Асен Димитров – пианист, диригент и преподавател – приема Борис възторжено с думите: "Талантът ти е безценен Божи дар. Трябва да посветиш живота си на пеенето!” Скоро Борис Христов става един от най-предпочитаните солисти в хор "Гусла”, с който изнася концерти в Унгария, Югославия, Австрия, Полша и Германия в годините до 1940 г. По това време Борис пее и в хора към катедралата "Свети Александър Невски”, където естествено се изпълнява най-вече религиозна музика. Освен това той участва понякога и в оперни спектакли, като допълнителен хорист. В края на 30-те години братята Христови са по-известни в София със своите музикални заложби, отколкото като бъдещи юристи. Те активно участват в една група меломани, която се събира в
кръчмата "Казаците” (предполагам, че името идва от това, че са се напивали като
казаци) на ул. "Витошка”, където се свири и пее на поразия, но освен това се
водят и оживени разговори за певци, диригенти, оперни постановки, актьори и
поезия. Борис Христов като Досифей Царят, царицата и
публиката са очаровани, въпреки че Борис Христов бил много притеснен преди
изпълнението; и нека да дам отново думата на него: "Царят се приближи да
поздрави лично диригента и хористите. Аз бях на последния ред. "Браво, младежо!
Имате наистина чудесен глас! И свалихте главата на Никифор с голямо
майсторство! Каква роля готвите в операта? Кога имате представление? За нас би
било удоволствие да Ви чуем пак.” "Ваше Величество – отговорих – не съм
професионален певец, аз съм съдия в началото на кариерата си.” "Съдиите са нещо
важно – отвърна царят след кратко мълчание – но в България са достатъчно. А
добрите певци са нещо много рядко. Ако искате наистина да сте полезен на
страната ни, трябва да се посветите на пеенето и да оставите съда.” Христов и
присъстващите не отдават на думите на царя особено значение, приемайки ги за
най-обикновена любезност и тяхната изненада е огромна, когато след седмица в
дома на семейство Христови пристига писмо от Царската канцелария, с което се
съобщава на г-н Борис Христов, че му се отпуска стипендия, за да учи пеене в
чужбина. Писмото предизвиква объркване в семйството – Борис се страхува да
вземе сам едно толкова отговорно решение и да се посвети на пеенето, Райна е
против – тя смята, че по-малкия и син има стабилна професия и не трябва да се
впуска в авантюри, Николай смята, че бъдещето на брат му е в пеенето. Кирил
Христов е мълчалив, но в крайна сметка той произнася "присъдата” след няколко
дни: Тръгвай, сине, заминавай! Бог да те пази!” Царската
стипендия е приета, а за специализацията е избрана Италия, разбира се, а за
дата на тръгването рожденния ден на Борис. И така, на 18 май 1942 г. вечерта Борис
Христов се качва на влака за Милано и се отправя към световните музикални
върхове. Така, почти случайно, започва една от най-впечатляващите певчески
кариери на ХХ век, но докато достигне тя своя апогей има да бъде извървян дълъг
и трънлив път. В Рим Борис Христов се свързва с един братовчед на баща си,
който е съветник в посолството и страстен поклонник на оперната музика, веднага
му урежда среща с известни баритон Джузепе де Лука, който го посреща любезно в
дома си и лично му акомпанира. За съжаление де Лука е твърде зает, за да го
приеме. Той обаче го изпраща при неговия приятел Рикардо Страчари – също така
именит баритон. Борис все пак иска да чуе и мнението на Аурелиано Пертиле на
когото винаги се е възхищавал. Пертиле го прослушва и му предрича блестяша
кариера, като също му препоръчва Страчари за учител. Между Борис Христов и
Рикардо Страчари веднага се създава сърдечно приятелство, въпреки че като
преподавател италианския баритон е много строг – 5-6 месеца Борис пее само
вокализи, все по-сложни и по-сложни – песните и ариите са "извън закона”. След
тази "карантина” следват старинни църковни арии и най-после – оперния
репертоар. Страчари е убеден, че гласът на Борис е баритон – високите тонове се
получават изумително лесно и чисто, но Борис знае (или може би, по-точно
казано, чувства), че е бас. Това става повод за спречкване между двамата един
ден: "Маестро, баритоновите партии ме изморяват. Наистина най-доре се чувствам
в централния басов регистър”, ядосан Страчари отговаря, че той е маестрото и
той знае кое е най-добре. Но Борис Христов остава твърд – тази негова твърдост
и безкомпромисност на характера по-късно ще стане едва ли не прочута – "Вие
знаете, че прекъснах кариерата си от любов към пеенето! Но.....аз мога да се
върна в България и да се откажа от Вашите уроци...” "Не, чакай – спира го
Страчари – почини си десет дни и после ела при мен с една ария за бас и една за
баритон. И ще видим.” Точно след десет
дни Борис се явява в дома на баритона на "Корсо Триесте” 25, където е и де
Лука. И двамата изслушват с интерес двете арии. След това водят разговор по
между си, който се струва на Борис цяла вечност. Накрая Страчари се приближава
и казва: "Добре, Борис, продължи да учиш като бас. Съгласен съм с приятеля си
де Лука.” Борис е на седмото небе от щастие – в изблик на чисто балканска
чувствителност той прегръща и двамата певци. Оттук нататък учението навлиза в най-сериозната
си фаза – учителят "натиска педала до дупка”, за да разбере какви са
действителните възможности на гласа – основата на италианския басов репертоар е
разучена задълбочено (Мефистофел, Филип II, Дон Базилио), както и партията на
Лепорело из "Дон Жуан” от Моцарт – и тембровите възможности на гласа и
музикалната интелигентност на 28-годишния българин, която му позволява да
вниква мигновенно в психологията на героите, надминават всички очаквания на
Страчари. Края на 1942 г.
и началото на 1943 г.
са извънредно плодотворни по отношение на обученито на "Корсо Триесте” 25.
На международната сцена се разиграват драматични политически събития – на 25
юли 1943 г.
пада фашизмът в Италия и последвалата гражданска война прави живота в родината
на операта все по-труден. В България положението не е по-розово – на 28 август 1943 г. при не особено
изяснени обстоятелства умира цар Борис III – страната е разтърсвана от
противоречия, в основата на които е Комунистическата партия. Вляво: Борис Христов като Кочубей Моцартовия и Вагнеровия репертоар. Във
Виена Борис се запознава с заместник-директора на хора на Виенските момчета,
италианеца Романо Пикути, у който често гостува, когато изминава 300-те километра
от Залцбург, където е на квартира. В началото на 1944 г. Борис се явява на
прослушване за Виенската Щатсопер, но е отхрълен от новия директор – големия
немски диригент Карл Бьом. Залцбург е в немската зона – въздушните тревоги и
бомбардировките са често явление – Борис се спасява като по чудо, когато
бомбите разрушават пансиона, където живее. Все пак в края на лятото на 1944 г. той не успява да
избяга от нацистката заповед за формиране на славянски батальон, който да бъде
включен в армията, която е готова да тръгне към България – офциално на страната
на съюзниците след събитията от 9 септември 1944 г. Борис, разбира се,
отказва бурно и непреклонно. За "награда” е депортиран в трудовия лагер
Ранквайл Бредерис – на границата между Австрия, Швейцария и Лихтенщайн. За
щастие това е само трудов лагер – работниците вършат тежка работа, режимът е
строг, но в никакъв случай не може да се сравнява с ужасите на нацистките
лагери, в които загиват милиони, предимно евреи. Има дори един почивен ден!
Охраната не е била много строга – Борис е можел сравнително лесно да избяга. Да
преплува близкия Рейн не е било голям проблем – той е бил отличен плувец, но се
е страхувал, че ледената вода и последващото тичане на студа могат да съсипят
гласа му завинаги. Затова е решен да се справи с пленничеството по друг начин –
с песен! Той е успял да вземе със себе си няколко партитури, предимно руски
песни, които пее при всеки удобен случай. Сформира и един хор от руски бежанци
младежи. Макар и малко късно съюзниците стигат до лагера в Бредерис. В началото
след навлизането на войските на Френския чуждестранен легион в лагера живота не
се променя особено, но, за щастие, комендантът е страхотен меломан и чул за
българина с чудесния глас иска да го използва за концерти за войниците си и за
местното радио във Форалберг. Борис е освободен и настанен в една хубава
къщичка в лагера, където го хранят повече от обилно. Следват поредица концерти,
в които той запознава френските войници с Рахманинов, Мусоргски,
Римски-Корсаков. Борис знае, че вече бившите пленници са длъжни да се върнат по
родните си страни, а за него животът в комунистическа България би бил кошмарен;
за кариера пък не може и дума да става! Затова, когато комендантът го повиква и
казва: "Мосю Христов, дойде време всеки да се върне в родината си. Вярвам, че
ще направите голяма кариера с гласа и таланта си. Бих искал да ви помогна по
какъвто и да е начин”, той отговаря: "Мон колонел, бих искал да се върна в
Италия. Помогнете ми да мина през границата, после ще се оправя сам”. Борис Христов
като Мефистофел В края на август 1945 г. Христов и
комендантът си стискат ръцете и се разделят с надеждат да се видят пак някой
ден; за жалост това не става въпреки многократните и упорити опити на Борис да
открие френския полковник няколко години по-късно. Една поредица от добре
изготвени пропуски позволява на Борис Христов да отиде най-напред в Залцбург
"за участие във фестивала”, после "за концерти в Инсбрук” и накрая в Италия "за
окончателно репатриране”. Пристига в Комо на 17 септември 1945 г. и продължава за
Милано, където разбира, че неговия стар учител Рикардо Страчари се е върнал в
старата си къща на "Корсо Триесе” 25. Борис тръгва веднага за Рим и след три
дни път – кога с влак, кога с каквото намери – пристига в столицата. На "Корсо
Триесте” Страчари го посреща развълнуван, като едва познава в отслабналия и зле
облечен човек своя някогашен ученик. Маестрото иска незабавно да чуе гласа и да
започнат уроците отново. "Маестро, аз съм бежанец, връщам се от война и нямам
пукната пара в джоба си. Как ще Ви плащам уроците?” е първата реакция на Борис.
"Не се притеснявай – веднага отговаря Страчари – ще ми ги платиш, когато станеш
прочут.” За щастие гласът не е засегнат от студа, глада и лишенията и учението
може да продължи. Все пак първите месеци след връщането му в Рим са тежки за
Борис. Той често няма пари дори и за един сандвич! Успява да намери
безплатен подслон у къщата на адмирал Роберти, чрез който се запознава със
семейство Болонди и пианистката Ана-Мария Кашоли, която се заема да организира
първия му концерт. Той се провежда на 28 декември 1945 г. в Италианската
асоциация "Санта Чечилия", а в програмата са включени главно руски и
български песни. Христов веднага прави впечатление и се явява на прослушване
при Ренато Фазано – артистичния директор на академята "Санта Чечилия”. Фазано е
впечатлен и веднага ангажира Борис за един концерт, където той трябва да пее
"Прощаването на Вотан” из Вагнеровата "Валкюра” на италиански. Отзивите отново
са благоприятни. Тук е мястото може би да спомена, че и сега и занапред няма да
се спирам на цитати от пресата, които обикновено преливат от суперлативи.
Считам ги за скучни и безсмислени. Концертът е предаван по радиото и е чут от
много хора. Борис Христов като отец Гардиано
дебют в ролята на Досифей от "Хованщина”
на Мусоргски (отново в сътрудничество със
Санин) и Хаген от "Залезът на боговете” на Вагнер в Триест. В тези свои
изпълнения Борис работи с едни от най-големите диригенти – Йонел Перлея, Тулио
Серафин, Виторио Гуи. На 5 март 1948
г. Борис Христов дебютира в ролята на Борис Годунов в
Театро Масимо в Каляри под палката на Серафин. Това е една от ролите, които ще
го превърнат легенда и нищо чудно, че още дебюта му е посрещнат с възторжени
отзиви. Но по-голям отзвук има спектакъла на "Хованщина” с който се открива
прочутия Флорентински музикален фестивал Maggio Musicale на 24 април 1948 г.; Борис е в ролята на
Досифей, а на пулта отново е Виторио Гуи. Няколко дни по-късно Борис дебютира и
в ролята на Хайнрих Птицеловеца от Вагнеровата "Лоенгрин”. През лятото следват
участия в Рим, между които са 5 спектакъла на Аида в открития театър Терме ди
Каракала, а през септември Борис участва във фестивала на съвременната музика
във Венеция, където пее в операта "Кардилак” от Паул Хиндемит. Борис споделя за тази опера, че в нея срещнал изключителни
интонационни трудности и затова за вбъдеще избягвал съвременния репертоар. В
началото на кариерата си си обаче, той се придържал към съвета на Гуи да приема
всичко каквото му предложат, защото това е начин не само да се утвърди, но и да
се почуства у дома си в реалността на оперния театър. До края на 1948 г. по съществените
изяви на Борис са дебютите му в ролята на Якопо Фиеско от "Симон Боканегра” на
Верди, Черевик от "Сорочински панаир” на Мусоргски и Каспар от "Вълшебния
стрелец” на Вебер. Вляво: Борис Христов
като Филип II | |
Прочетено: 1526 | Рейтинг: 5.0/1 |
Всичко коментари: 0 | |