Борис Христов (1914-1993) - част 2

                                                       
Самият Херберт фон Караян, който по същото време е в Лондон за Деветата на Бетовен с участието на българския бас, убеждава Борис и Франка, колко отрицателни последствия може да има един такъв скандал за една кариера, чието международно утвърждаване до голяма степен зависи от това участие в Ковънт Гардън, но Борис остава непреклонен: "Или ще се махне тази сцена, или ще се махна аз!”. Няколко дни преди премиерата, когато положението изглежда почти безнадежно и семейство Христови вече стягат куфарите, сър Дейвид Уебстър съобщава на Борис, че има картбланш за съответната сцена. Премиерата на 19 ноември 1949 г. е триумфална! През следващите 30 години Борис Христов е един от най-обичаните и аплодираните певци в Ковънт Гардън! С Питър Брук се слага началото на цяла поредица конфликти в артистичните среди, които съпътстват Борис почти през цялата му кариера и му спечелват славата на труден характер, главно защото той е човек, който не прави компромиси с изкуството и не е пасивна пионка в ръцета на режисьори, сценографи и диригенти, а активен участник във всеки един елемент на спектакъла – пеенето, актьорската игра, декорите, костюмите, грима.
Пътят към върховете вече е открит пред Борис и той поема смело по него, за да се превърне в легенда. Няма да описвам подробно кариерата му – безкраен низ от триумфални спектакли, концерти и радиоизпълнения – както правих досега, тъй като ще отегча до смърт читателите. Тези които се интересуват ще погледнат таблицата в която тези неща са отразени подробно. Има обаче множество твърде интересни факти, роли и записи, които не мога да не спомена.
През януари 1950 г. Борис дебютира в друга ключова басова партия – Мефистофел във "Фауст” от Гуно. През март същата година пее в "Танхойзер” в Неаполския театър Сан Карло под палката на Карл Бьом. С този спектакъл е свързана следната интересна случка. Карл Бьом се втурва в гримьорната на Христов и заявява: "Браво, Борис, ти си страхотен артист, а гласът ти е изключителен!”. Басът отговаря с леден глас: "Маестро, преди няколко години, когато бяхте диригент на Виенската Щатсопер, се явих на прослушване при Вас и въобще не ме забелязахте.” Бьом е безкрайно изненадан, защото не си спомня случая. "Виждаш ли, Борис, как човек може да допусне ужасна грешка и в изкуството.” Те повече не работят никога заедно.
На 27 май 1950 г. Борис дебютира в другата своя коронна роля (освен Борис Годунов), която го прави легендарен – Филип II из "Дон Карлос” на Верди. Мястото е Флорентинския Театро Комунале, диригента – вече легендарния Тулио Серафин (който дирижира "Дон Карлсо” още от 1912 г.), отзивите – възторжени. В следващите 31 години Борис ще пее тази роля повече от 150 пъти на три континента! Съдбата на Борис Годунов е подобна – тази роля присъства е репертоара на Борис Христов 26 години и също е пята над 150 пъти. В тези две ключови за басовия репертоар роли – баезкрайно драматични и трагични – Борис Христов впечатлява публиката, във всеки един спектакъл с всичко – глас, актьорска игра, грим, костюми и всичко това съчетано в едно пълно превъплъщение в героя, което по мнението на мнозина остава ненадминато! На същия Флорентински фестивал Борис дебютира и в ролята на Агамемнон из "Ифигения в Авлида” от Глук. Режисьорът Херберт Граф, с който Христов ще работи често и в бъдеще, решава да включи кавалерийското училище на карабинерите, тъй като размерите на сцената позволяват воините да влязат на коне. Борис Христов категорично отказва дубльор – той е отличен ездач и сам води армията си, яхнал бял кон и облечен в пурпурна мантия. "Освен като певец, пожънах аплодисменти и като ездач” спомня си той.
В края на 1949 г. с Борис Христов се свързва Сол Хюрок и му предлага дяволски съблазнителен договор – голямо турне в Америка, което включва откриване на сезона 1950/51 г. в Нюйоркската Метрополитен опера с "Дон Карлос”. Борис приема без да предполага какви трудности ще срещне! Намесва се политиката. На Борис е отказана виза, тъй като господата се уплашили да не би да пуснат на американска земя комунистически шпионин, тъй като Борис е все още с българския си паспорт (не е получил италиански), въпреки че няма никаква пряка връзка с комунистическа България. Абсурдна ситуация, като се има предвид, че Борис Христов никога не е крил антикомунизма си и точно по тази причина се е установил на Запад!
За щастие през 50-те години европейските театри се надпреварват да канят Борис Христов и американския инцидент е бързо забравен. През 1951 г. той дебютира в ролята на дон Руи Гомец да Силва от "Ернани” на Верди и в двете роли из "Княз Игор” на Бородин – княз Галицки и хан Кончак, а през 1952 г. той дебютира и като Мефистофел в едноименната опера на Бойто. Общо ролите, които Борис Христов е пял са около 60, без да се броят партиите в църковните произведения – кантати, реквиеми, оратории.
През юли 1952 г. Борис Христов осъщестява първия си пълен запис на опера – "Борис Годунов”, където изпълнява и трите централни басови партии – Борис Годунов, Пимен и Варлаам. Това се прави за първи път! Някои го критикуват за това, а други се възхищават на фантастичното му превъплъщение в три коренно различни образа.
През 1953 г. той пее Борис Годунов за първи път и в Париж, където има небивал успех, и е наречен, не много оригинално според мен, "новия Шаляпин”. Борис Христов никак не обича подобни сравнения и показателни за това са следните две случки. След прием в музея на операта една възрастна почитателка възторжено заявява: "Вие пеете като Шаляпин!”, следва нетърпящ никакво възражение отговор: "Аз пея, както пея АЗ!”, а когато един френски журналист си позволява да го попита какво мисли за големия руски артист, Христов отговаря с убийствен хумор: "Шаляпин? Никога не съм чувал това име!”.
През октомври 1953 г. Борис Христов прави в Париж и първия от двата си записа на ролята на Мефистофел из "Фауст” от Гуно. Решено е записа на сцената в църквата да се направи в катедралата "Сент Йосташ”, тъй като по всеобщото мнение там се намира най-добрия орган във Франция. Кой знае защо, дали да се пресъздаде нощната атмосфера или поради невъзможност записа да се направи през деня поради службите в храма, се решава сцената да се запише между полунощ и четири часа през нощта. Студът е страхотен и енорийския свещеник, обзет от милост към артистите, им поднася отвреме-навреме горещ чай да се постоплят. Всеки път, когато поднася чай на Борис Христов той възкликва с престорено неодобрение: "О, Господи, да давам да пие и на Дявола!
Може би тук е мястото да спомена две думи за едно най-впечатляващите неща около Борис Христов – неговата дискография, която обхваща един период от повече от 30 години – от първия му запис на 28 април 1949 г. на песента на Варлаам до последните му записи през май/юни 1980 г. на песни от Александър Гречанинов.
Дискографията му е меко казано огромна – само оперите от Верди, на които е направен пълен запис с негово участие са 8; от тях само на "Дон Карлос” има 5 официални записа (2 студийни и 3 от спектакли); "Аида”, "Ернани”, "Силата на съдбата” и "Сицилиански вечерни” са с по 2. Към всичко това се прибавя множество арии из тези опери, записани в студио или на концерт и двата записа на Реквием (1949 г. с Караян и 1959 г. със Серафин). Не мога да пропусна да отбележа някои от тези арии – на първо място прочутия монолог на Филип II "Ella giammai m'amo” в записа с Херберт фон Караян и оркестър "Филхармония” направен на 28 ноември 1949 г. – контрастите в динамиката са поразителни, а за тъгата, болката и мъката, които струят с изключителна сила просто нямам думи! Друг феноменален запис е речитатива, каватината и кабалетата на Гомец да Силва "Che mai vegg'io...Infelice, e tuo credevi...L'offeso onor” направен на 6 март 1951 г. със същия оркестър, но под палката на Анатоле Фистулари. Няма какво да кажа, просто трябва да се чуе!
Интересно е да се отбележи, че Борис рядко е пял комични образи на сцената, винаги е предпочитал драматичните и трагични персонажи. Записите на арията на Лепорело "Madamina, il catalogo e questo" из "Дон Жуан” на Моцарт и арията на Дон Базилио "La calunnia e un venticello" из "Севилския бръснар” на Росини разкриват огромния му потенциал и в тази област. Борис до края на кариерата си съжалява, че така и не му се отдава възможност да пресъздаде на сцена образа на Лепорело, чиято прочута ария той е пял десетки и записал пет пъти. И двете арии фигурират в прочутия му рецитал изнесен на 23 декември 1976 г. в Лугано, където гласът на Борис Христов, вече 62-годишен и с 30-годишна кариера зад гърба си, отново поразява със своята чистота, богатство и мощ.
Разбирам, че съм отегчителен, но трябва да отбележа и Мусоргски – освен двата студийни записа на "Борис Годунов”, в които изпълнява и трите роли (1952 г. с Добровен и 1962 г. с Клюитанс) с участието на Борис Христов съществува и едно радио изпълнение на "Хованщина”, както и множество записи на отделни арии. Емоционалната експресивност в изпълненията на Борис Христов винаги е наистина невероятна, но като че ли тя най-силно изпъква в музиката на Мусоргски. На моменти пеенето (почти декламация понякога) стига до такъв трагизъм, какъвто е просто трудно да си представи човек, че може да се изрази с глас! Прекрасен пример за това е монологът на Борис "Достиг я высшей власти", "Прощаването и смъртта на Борис”, както и Серенадата из цикъла "Песни и танци на смъртта”.
С творчеството на Модест Мусоргски е свързано може би най-колосалното постижение на Борис Христов в областта на звукозаписа – той е първия, който осъщестява пълен запис на всичките 63 песни на големия руски композитор в периода 1955/57 г., които са издадени в 4 плочи, към които има красив албум, в които са дадени текстовете на всички песни (в оригинал и превод на английски, италиански и френски) и историко-естетически анализ на всяка една от тях (дело на самия Борис Христов). Един критик заявява дори, че му се струва, че най-великото произведение на Мусоргски не е "Борис Годунов”, а тези 4 плочи.
Тук трябва да отбележа, че репертоара на Борис Христов излиза далеч от рамките на операта. Той е записал и безброй руски песни – както народни, така и от Римски-Корсаков, Чайковски, Бородин (заедно с два записа на "Княз Игор”, в които пее и Галицки и Кончак), Кюи, Балакирев, Гречанинов, Глинка, Рахманинов. Трудно изброими са и камерните концерти, в които Борис Христов е пял много от тези песни. Той е един от малкото, които са съумяли да постигнат върхове на оперната и концертната сцена. Да не говорим за огромната му роля при популяризирането на руските песни. Няма да се спирам повече върху песенния репертоар, но горещо Ви препоръчвам да чуете "Пророк” от Римски-Корсаков в уникалния запис с Андре Клюитанс и прекрасния текст на Пушкин. Човек не може да не остане поразен от невероятната мощ и плътност на гласа и в същото време от гъвкавостта и подвижността му!
Освен операта и песните (класически и народни) има и трето направление в записите на Борис Христов – църковно-славянската музика. Тук се отнасят главно уникалните записи на поредица български и руски църковно-славянски песнопения направени през октомври 1976 г. и "Liturgia domestica” от Александър Гречанинов записана през ноември 1979 г. И двата записа са направени в "Александър Невски” и още веднъж разкриват музикалната универсалност и уникалност на Борис Христов.
Операта, песните и църковната музика са три различни свята; и в трите, както каза веднъж една радиоводеща "Борис Христов е единственият и Борис Христов винаги ще си остане Борис Христов”.
В живота на Борис Христов не липсват и лични драми. През лятото на 1956 г. той дебютира в най-известния Южноамерикански театър – "Колон” в Буенос Айрес с две от коронните си роли – Борис Годунов и Мефистофел от "Фауст” на Гуно. По същото време Франка е бременна и Борис е извънредно щастлив, че ще става баща. На една репетиция на Франка и се завива свят и тя губи съзнание за кратко, след като се свестява веднага отива в болницата сама, за да не прекъсва репетицията. Лекарите са категорични – налага се спешна операция. Борис се прибира вкъщи и не заварва жена си, когато му казват какво е станало, той се хвърля в първото такси и пристига в болницата. Операцията е свършила, Франка е добре, но детето е загубено и те няма да могат да имат повече деца. И двамата са съсипани. Фанатичен професионалист Борис продължава репетициите, а мъката му остава скрита за колегите му. Спектаклите имат триумфален успех.
След Южна Америка най-после се осъществява и американското турне, което се е оказало невъзможно преди 6 години. Сол Хюрок е организирал поредица спектакли и концерти. Най-забележителното от това американско турне е финалът му – галаконцерт на 10 декември 1956 г. в студията на NBC в Ню Йорк под диригентството на Алфред Валенщайн. В концерта участват изключителни артисти, като например пианиста Артур Рубинщайн. Борис Христов изпълнява "Прощаването и смъртта на Борис” из "Борис Годунов”. Франка си спомня: "Бях в ложата заедно с президента на NBC и със съпругата на Артур Рубинщайн, която, убедена в значимостта на съпруга си, почти не ме погледна. Големият пианист след изпълнението си дойде в ложата и изслуша мълчаливо "Прощаването и смъртта на Борис”. След това Рубинщайн, силно развълнуван, ме прегърна и ми каза (без да обръща внимание на погледите на жена си), че Борис е единствен, че е по-добър от Шаляпин, че е изключителен и че той никога не е слушал подобен артист.
Следващото американско турне, през есента на 1957 г., също има огромен успех, но завършва преждевременно с конфликт. Концертите трябвало да бъдат 25 и то доста добре платени, но програмата е убийствена – един ден Борис трябва да пее в Канада, където е 15 градуса под нулата, а на следващия в Калифорния, където е 30 градуса на сянка. Борис се отказва от договора. "Губите цяло състояние” – избухва Хюрок, на което Христов отговаря твърдо: "Иначе ще изгубя гласа си.
Сред множеството конфликти на Борис Христов особено известен е този с Мария Калас. През януари 1955 г. те пеят заедно в "Медея” от Керубини. Борис, след като вижда, че неговата роля (на Креон) е орязана поне с една трета, отказва да участва. В крайна сметка съкращенията са премахнати и Борис приема ролята, но Калас започва да се цупи, тъй като Креон сега е станал твърде централен герой. Следва измъчено помирение между двамата, което обаче се оказва само затишие пред буря. По време на молитвата на Креон избухват викове, освирквания и обиди от клакьорска група, за чието наемане е отговорен не друг, а съпругът на Мария Калас. Стига се дори да нахлуване на полиция в ложите, за да се успокоят разгорещените страсти. Когато в края на второ действие Калас се приближава към сцената, за да се поклони сама, Борис и препречва пътя с думите: "Или всички излизаме заедно или никой не излиза”. Въпреки буйните аплодисменти никой не излиза на сцената, а накрая театралния директор обяснява ситуацията: "О, нищо сериозно. Просто малко допълнение към гръко-българската война”. Калас и Христов приключват предварително заявените спектакли и никога повече не пеят заедно на оперната сцена.
Друг титаничен конфликт се разиграва между Борис Христов и друг голям български бас – Николай Гяуров. Всичко става в края на 1960 г. и началото на 1961 г., когато двамата участват в постановка на "Дон Карлос” в Миланската Скала – Борис Христов в ролята на Филип II, а младия Гяуров в ролята на Великия Инквизитор. Между двамата велики баси веднага се разгаря омраза, за която основна причина е политиката – Гяуров е подкрепян от комунистическия режим в България; от същите тези хора, които отказват виза на Борис, за да се прибере в родината си за погребението на баща си по-рано същата година. Парадоксално, но през цялата си 40-годишна кариера Борис Христов не е пял пред публика в родината си след дебюта си в Италия, именно поради политически причини свързани с комунизма в България! Цяло чудо е, че му е било позволено да прави записи в България и то на църковна музика! Но да се върна на конфликта с Гяуров. Публиката е потресена от гнева, който се развихря с невероятна сила на сцената, като повечето хора си мислят, че това е резултат само от драматичната сила на операта. Конфликтът става нетърпим и Борис заявява, че театърът е малък за двама им. Ръководството на Скалата избира Гяуров и той се превръща в неин любимец през следващите десетилетия! На Борис Христов предлагат да приключат договора му с четири представления на "Парсифал”, за които вече са започнали репетициите. На 11 май 1961 г. вратите на Миланската Скала се затварят завинаги за Борис Христов.
В средата на 60-те години една лична драма става причина вече превърналия се в жива легенда певец да започне да завоюва цялата си слава кажи-речи отначало. В края на 1964 г. той получава тежък мозъчен кръвоизлив. Подложен е на изключително тежка операция, която продължава 18 часа! Изходът от подобна операция рядко е успешен. Във вестниците вече се подготвят статиите, които се пишат, когато някоя известна личност почине. Обаче...не само, че операцията е успешна, но и още на следващата пролет през 1965 г. Борис Христов е вече напълно възстановен, без каквито и да е физически или психически увреждания. Но от нито един театър не идва предложение за спектакъл! До края на годината идват само няколко плахи покани за концерти – Девета симфония на Бетовен, Реквием на Верди (за които е "виновен” старият му приятел Виторио Гуи), песни и арии, но нито един оперен спектакъл. Нито един театър не иска да рискува и да покани Борис Христов, а само година по-рано театралните директори са се хващали за косите само и само да осигурят феноменалното му гласово и актьорско присъствие. Най-после един театър рискува: може би театърът, който най-много обича Борис през всичките години на кариерата му, там където той е получил най-много и най-бурни аплодисменти – Ковънт Гардън. Сър Дейвид Уебстър, който между другото единствен, като представител на една институция изпраща цветя на Борис в мрачните дни на болестта му, го кани за 7 представления на "Борис Годунов” в края на 1965 г. и началото на 1966 г. Целия оперен свят е потресен от силата с която Борис Христов се завръща на сцената!
Разбира се, в края на 60-те, 70-те и началото на 80-те години кариерата на Борис Христов не е така интензивна, както по-рано. Той пее по-малко на брой роли и повече набляга на концертна дейност, но това не означава, че тези години трябва да се подценяват, още повече, че през тях, и без това огромния му репертоар, се увеличава още повече – той пее за пръв път в "Разбойници” от Верди и "Саул и Давид” от Нилсен.
Неговото последно участие в опера е през януари 1982 г. в Парма в ролята на Филип II, където в ролята на Елизабет му партнира Гена Димитрова и това слага началото на нейната блестяща международна кариера. Въпреки, че тя отдавна пее в престижни театри, именно това участие с Борис Христов е решаващо за нейната кариера и я прави истинска звезда.
Последният му концерт е на 2 юни 1986 г. в Българската академия в Рим, където изпява "Многая лета” от Бортнянски заедно с хоровата капела "Светослав Обретенов”. След лятото Борис е ангажиран за концерти с диригента Рикардо Шайи в Амстердам. За съжаление тези ангажименти не се осъщестяват – здравословното му състояние се влошава рязко и с кариерата му е свършено. Започва преподаване в Българската академия. През 1992 г. нови здравословни проблеми го принуждават да спре и тази своя дейност. На 28 юни 1993 г. новината за смъртта на Борис Христов обикаля света.
Накрая, в заключение, бих искал да спомена няколко думи за Българската академия в Рим – великолепен пример за патриотизмът на Борис Христов, който винаги е бил един истински БЪЛГАРИН! Факт е, че между 2000-те тома литература в библиотеката на Борис малката извехтяла "История славяноболгарская” заема своето място; факт е и, че Борис откупува на баснословна цена от един италиански колекционер оригинален портрет на Ботев! Но аз май пак се отнесох....та за какво говорех? А, да! За Българската академия. Още през 70-те години у него се заражда идеята да превърне римската си вила в учебен център, където да се обучават млади и талантливи български гласове. През април 1978 г. вилата е дарена на българската държава – започват дълги и упорити борби с Министерство на културата в София и с малоумните комунистически бюрократи, докато всичко се узакони и официално се открие Българската академия в Рим. Не един и двама български певци са започнали триумфална международна кариера от това място.
Едва ли има по-подходящ завършек за тези някоко думи в памет на Борис Христов от самите негови думи казани пред български кореспондент в Милано през 1960 г.: "Кой не иска да се върне у дома?...Как искам да отпочина на родна земя...Сега обаче имам извънредно много задачи. Аз нямам право да се отказвам от моите ангажименти, защото България трябва да се гордее с мене така, както и аз се гордея, че съм българин!”
P. S. Разбира се, това е само един щрих от творчеството и живота на Борис Христов. В него липсват твърде много неща от цялата картина, но все пак надявам се, че съм успяла да Ви заинтригувам поне малко.