Дамян Петров Дамянов е роден на 18 януари 1935 г. в Сливен. През 1953 г. завършва гимназия в
родния си град, а през 1961 г.
завършва българска филология в Софийския университет.
През шейсетте години работи като литературен консултант във в. „Народна младеж"
и като редактор в отдел „Поезия" на сп. „Пламък". За първи път публикува стихотворения през 1949 година във в. "Сливенско
дело", а по-късно обнародва поетични творби в централния литературен
печат. Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на
Димитровска награда, а през 1997 година получава наградата "Иван
Вазов" за цялостно литературно творчество. Негови са книгите със стихотворения "Очакване", "Лирика",
Поема за щастието", "Коленича пред теб", "Пред олтара на
слънцето", "И си отива лятото", "Като тревата",
"Ти приличаш на сълза", "Ще има връщане", "Молба към
света", "Вчера по същото време", "Гимназия
"Родина", "Да бях хляб", "Ако нямаше огън",
"До следващата смърт"; драматичната поема "Преди всичко
любов", "Живей така, че..." - есета, импресии, силуети, "И
моята България пътува" - лирична хроника, "Тетрадка по всичко" -
в която са изложени възгледите на поета по някои проблеми, "Първо име на
щастието" - страници от пътни бележки, "Таванът" - роман, и др. През 1963 година на руски език излиза книгата му "Пусть окно
распахнется" в превод на М. Кудинов. Отделни творби на поета са
публикувани в литературни издания на руски, белоруски, украински, унгарски и
др. езици. Негова съпруга е поетесата Надежда Захариева. Има двама сина и една дъщеря. На 6 юни 1999 година в 6.45 ч големият български поет почина на 64 години. Нека всички българи, които уважаваме и ценим своя духовен и интелектуален
потенциал по подходящ начин да почетем и споменем този велик наш съгражданин и
българин.
КЪМ СЕБЕ СИ
Когато си на дъното на пъкъла.
Когато си най тъжен и злочест.
От парещите въглени на мъката,
си направи сам стълба и излез. Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи.
Сам слънце си създай и от лъчите,
създай си стълба и по нея се качи.
Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени
от всички свои пътища премазани
нов път си направи и сам тръгни.
Трънлив и зъл е на живота ребуса
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си
единствено така ще го решиш.
Дамян Дамянов,
1993 год.
Ти ли ми отне топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки, те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара...
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар...
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!
