”Докато въздъхнеш…” от Ан Филип

    Някога купувах много книги. Отначало за мен, после за децата, а сега ги препрочитам отново и
отново..Разрових се и намерих ”Докато въздъхнеш…” от Ан Филип. Малка книга, само 73 страници, прочита се на един дъх, наистина, докато въздъхнеш. Издадена е през 1963-та в Париж, а през 1965 и у нас, в София. Какво ме е накарало да я
купя, когато съм била на 17? Може би това, че е разказ за смъртта на Жерар Филип, любимия ми някога актьор, когото помня само от „ Фанфан Лалето” и
„Червено и черно”. Иска ми се да цитирам няколко откъса от нея.

….„Иска ми се да вървя, да вървя, да не спирам никога. Само така животът ми се струва възможен. Обичах нашата съгласувана крачка, тя беше нещо действително, нещо най-прекрасно.Закъде съм се запътила днес, защото да вървиш, не значи само да местиш крак пред крак. Къде е моята цел? Подчинявам се на належащото: живея и помагам на децата си да
живеят. Само като свеждам нещата до тяхната първичност, мога да върша онова, което има да се върши, и тогава всичко става почти лесно.”…

….”Дотогава не бях помисляла за смъртта. Дори през ум  не ми
минаваше за нея. Само животът имаше значение. А какво е смъртта? Среща, неизбежна среща, която в същото време никога не може да се състои, защото дойде ли тя, нас вече ни няма. Идва момента, когато ние преставаме да съществуваме. Така че или тя, или ние……Повтарях си, че 
смъртта не е нищо, че само страхът, физическата болка и страданието от
раздялата прави ужасно нейното приближаване, а на тебе  всичко това ще ти бъде спестено. Но как може да те няма вече на света?”……

….” Създавах съдбата си и тя ме създаваше. Чувствах се силна, надделявах това усещане. Смятах се за умна и здравомеслеща и бях готова да посрещна всяко събитие. Мислех, че стоя извън
кръга „щастие – нещастие”, но не знаех, че именно щестието ми даваше тази увереност. Поемах го така естествено, както поемах въздуха.”….

….” Сладостта на въздуха ме кара да мечтая за онова, което би могло да бъде, ако ти беше тук. Оставям се на течението, без да се взирам много надълбоко и много надалеч. Чакам оня миг, когато ще се почувствам отново силна. Този миг ще дойде. Зная, че животът все още може да ме въодушеви. Искам да се спася, без да се освободя от тебе.”….